Из "Легенди за крепостта" - "Хисаря - град легенда" ...

Римляните строили крепостта цели 20 години — разказва преданието — точно толкова, колкото робите били длъжни да дават безплатен труд на владетелите. Малко от тях обаче доживявали края на своята служба.

По тракийските селища били пръснати стотици римски войници да издирят и доведат всичкото мъжко население, навършило двадесет години и годно за физически труд. Когато се завърнали, мравуняк от роби покрил околностите на лековитите води. Трудно можело да си представи човек, как тази паплач, опряла гръб до гръб, ще подхване и завърши такъв грамаден строеж. Но тия, които ръководели строителството, били помислили за всичко. На сто роби имало по един надзирател и по един майстор. Надзирателите бивали избирани измежду най-свирепите и зажаднели за мъст войници, които в редиците на легионите не били успели да стигнат до главатарска служба. Правата им били неограничени и за дребно провинение можели да отнемат живота на роба. Майсторите били по-добри, защото самите били траки, стигнали до върха на зидарството, като строители на десетки крепости.

Всичко се вършело на ръка. В помощ идвали само чукът, железният лост и скрипецът, но и те били безсилни пред огромните камъни, които трябвало да допълзят до билото на стените. Неизмерима маса вар се изсипвала в безкрайни трапове, за да бъде угасена, а тухлите, големи и тежки, се изкачвали на гръб. Непосилният труд убивал робите: едни ослепявали от врящата вар, други издъхвали под притискащите ги камъни, трети се гърчели от камшиците на надзирателите. Мрели като мухи, безчет и без гроб. От сутрин до вечер техният стон късал сърцата на околните, но никой не можел да им помогне. Падали и загивали болнавите, слабите и ранените, от които, все едно полза нямало, а на тяхно място непрекъснато пристигали нови и млади траки, и те получавали оскъдната дажба храна.

Стените били завършени. Свободните хора идвали в крепостта, учудвали се на нейната твърдина и на майсторлъка на строителите, но не знаели колко човешки живот е погребан в нея. Вечер те чували някакви стонове, които като тътнеж идели от зидовете. Сутрин пък се чудели защо стените се оросяват и кристално чисти струйки се стичат по снагите им. Стоновете били на загиналите роби, по врме на строежа, а капчиците по стените — сълзите, проливани от безброй майки по техните деца, отнети насила от поробителя и захвърлени без гроб край крепостта.

Когато Макесат решил да се ожени — така подхваща друга легенда, — по стар тракийски обичай той трябвало да поиска благословията на баща си. Иначе щастието нямало да влезе в семейството ми. Но какво да направи, когато самият той никога не бил виждал баща си, нито пък знаел къде е. Чувал бил от майка си, че е на някакъв голям строеж в Тракия, оттатък Хеброс и нищо повече. И като нямало друг изход, майка му трябвало да преглътне горчивите сълзи и за втори път да се раздели с най-скъпото си в живота.

— Баща ти се казва Бейти! Не можеш да го познаеш, защото и аз самата не зная как се е проме­ нил и как изглежда сега. Помни само името му и още едно: Вземи това цвете, казва се севда. Ста­ не ли нужда да доказваш, че си негов син, покажи му го. Той ще се сети, че при раздялата ни и нему дадох стръкче от същото цвете. Върви, сине, и пази се/...

Макесат слязъл от Родопите, преминал незабелязано реката Хеброс и тръгнал на север. Вървял и питал къде се издига голям строеж. Така стигнал до Аугусте с топлите извори. Как обаче да издири баща си сред това море от роби, всички еднакво изгърбени и убити от работа? Спирал се. той от група на група и питал за Бейти от Родопите. Всеки вдигал рамене. Само един едър и привит трак, с дълги и здрави ръце пристъпял неотклонно след момъка, присядал заедно с него тук-таме, и пак тръгвал по­дире му. Най-сетне старият роб се изпречил на пътя му и запитал:

• Как ще познаеш баща си, ако го срещнеш?
• Не мога да го позная, защото не съм бил роден, когато са го отвлекли римляните...
• Тогава? ... — запитал пак робът.
• Нося със себе си едно цвете, казва се севда, по което той ще ми повярва. С такова цвете майка ми го е изпратила при раздяла...

Младият трак продължил пътя си, а другият престанал да върви след него. Седнал до едно дър­ во, хванал с грамадните си лапи главата си и застанал едва доловимо: „Всичко е вече съвсем ясно. Това е моят син. Но защо го създадох такъв здрав и хубав, като и той ще бъде роб? ... Я защо ще трябва да се жени, като сватбеното му щастие ще бъде съвсем кратко? Какво да правя") Да му призная ли истината или да мълча?"

Два дни Макесат обикалял крепостта и питал за баща си. а подире му, скришом от надзирателите, вървял баща му и ридаел като дете. На третия ден Бейти осъмнал на върха на новата кула, за да намести големите камъни. Слънцето било вече изгряло. Изведнъж той съгледал от високото сина си: вървял с торбичка през рамо и все разпитвал за него. Точно тогава Бейти бил вдигнал голям камък, но нещо му прилошало. Когато се съвзел, вместо да намести камъка, той го пуснал точно върху си на си. Зловещ писък и разбъркано разтичване на робите — това било всичко. Какво станало по-нататък с бащата-роб, легендата нищо не казва. Но последните му думи били: „По-добре мъртъв, отколкото роб на римляните!"

Стръкчето от цветето на Макесат по чудо попаднало в един от ъглите на крепостта и пуснало корени между тухлите и хоросана. Когато цъфнало през пролетта, робите го взели като поличба за скорошна свобода.